Кратък откъс от фантастичния роман "Прокълнатият" на Петър Станчев

"Армадата на Мервоела затваряше обръча около Глийзе. Каквото и да се бе случило на повърхността, не биваше да се позволява на „Тарсис” да се измъкне. Бяха изтървали „Северна звезда”, корабът бе извършил скок веднага щом ги засече. Не така стояха нещата с оставащия звездолет, за да използва скоковите двигатели той трябваше да се отдалечи на по-голямо разстояние от планетата. Екипажи изчезваха безследно, ако извършеха глупостта да скочат в близост до голяма маса. Никой не знаеше какво се случва с тях, честотата на изчезванията беше пропорционална на разстоянието до гравитационния кладенец.

„Тарсис” за сега не даваше вид, че има желание да предприема нещо отчаяно, отдалечаваше се с максимална тяга от Глийзе, а преследващите го кораби бавно го настигаха. Оставаха няколко часа до излизане на позиция за стрелба, когато беглецът започна да завива. Армадата коригира курса си, но завоят на „Тарсис” ставаше все по-остър, без да намалява линейната си скорост. Не след дълго стана ясно, че ако искат да продължат с преследването, трябва да убият част от скоростта, маневра, при която бягащият кораб щеше да спечели още преднина. „Тарсис” показваше изненадваща маневреност, и за всеобщо учудване траекторията му се насочи в посока обратно към Глийзе, но този път от Мервоела го делеше значително по-голямо разстояние. Вече бе твърде късно, когато установиха, че упоритите колонисти от Линта в действителност влизат в гмуркане към планетата за гравитационна прашка и армадата няма да успее да се доближи достатъчно за да открие огън. Преследвачите безпомощно наблюдаваха как „Тарсис” извърши една от най-старите маневри в космическите полети, „открадна” скорост от Глийзе и се устреми неуловим в направление за избягване на всяка голяма маса в системата. Малко по-късно скоковите му двигатели припламнаха подигравателно за последно сбогом и звездолетът изчезна от радарните екрани."

Прочетете цялата книга за да разберете какво се случва с героите от романа "Прокълнатият" на Петър Станчев

Към моите връстници, Веселин Ханчев

Не са ни родили в една романтична епоха
доволни съпрузи и кротки покорни жени.
С барут ни покръсти войната, когато дойдохме,
в стоманени люлки люля ни от първите дни.

Бащите — на фронта, а майките — в черно облечени,
а после — бесилки и глад, като вълк упорит…
Ах, мои връстници, нима сте забравили вече?
Нима в мисълта ви е детския спомен изтрит?

Нима се забравят очите на нашите майки,
студените къщи, гърмежите глухи в нощта
и хлябът изсъхнал, край който семейството чака,
и вечното „няма“, и свитите сухи уста?

Пораснахме ние през нашето мащенско време
не с приказни феи, не с песни и златни лъчи,
едва се родихме, и станахме вече големи,
едва заживяхме, и хляба ни стана горчив…

Братчетата на Гаврош, Христо Смирненски

Ти целия скован от злоба си,
о, шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.

Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.

Какво им даваш от разкоша си
ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?

Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!

Но тръгват си те пак одрипани
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...

Ти целия скован от злоба си,
о, шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Обръщение, Александър Геров

Вие, които още спите във материята
и ще отворите очи след десет хиляди години,
спомнете се за мен.

Аз бях смутен, безпомощен, объркан.
Не можех да си служа с мащаба на вселената,
да преработвам електричеството в плът,
във всяка жива твар да се превръщам
и да използвам мозъка като антена.

Не знаех точните размери на безкрайността.
И нямах още сили да се радвам на безсмъртието.

По всичко друго аз на вас приличах,
защото иначе не съществува смисъл.

Добре информиран, разказ от Хелиана Стоичкова

Илия Духлев се събуди и първото нещо, което докосна беше дистанционното на телевизора. На екрана се появи ведра и усмихната жена, която остави листове хартия пред себе си и заговори:
- Добро утро, господин Духлев. Това е вашият персонализиран информационен бюлетин. Времето на вашата улица днес ще бъде прекрасно. Насрочено е орязване на клоните от 10.00 до 13.00 часа. Семейство Георгиеви на номер 5 се изнасят, а семейство Петрови над тях тази година няма да ходят на море и в задният двор на номер 7 довечера ще има благотворително събиране на пари в помощ на малоазийският червей. И днес офиса ви е запечатан заради нововъведената процедура по обезпаразитяване. Но това не трябва да ви притеснява, защото вие днес се чувствате благосклонен, усмихнат и изглеждате прекрасно. Новините от света. Четирите коали бяха пуснати на свобода.
Духлев намали звука и като се огледа нетърпеливо, облече се и излезе. Прекоси две преки и стигна до кабинките на Информационната Агенция. По пътя една жена го спря и му протегна ръка:
- Поздравявам ви за годежа! Честито!
- А!? – Той се усмихна. – Благодаря! – Той се нареди на опашката и нетърпеливо зачака. Когато дойде неговият ред влезе в кабинката, седна и потропа нервно с пръсти по коляното си. Чу се познатия глас:
- Сканиране... Изчакайте моля. Здравейте, г-н Духлев, какъв прекрасен ден за вас! Честит годеж с пожелания за много щастлив съвместен живот!
- Разкажи ми повече... – Той много искаше да разбере подробности за годежа.
- Преди две седмици, когато бяхте на море се запознахте с очарователна дама. Тя владее четири езика, бюста й е с перфектни пропорции. Вече две седмици излизате всяка вечер на вечеря и снощи вие й предложихте да се омъжи за вас.
- И тя какво отговори? – Духлев беше много развълнуван, че ще се жени.
- Тя веднага се съгласи. Тази сутрин рано призори се срещнахте със семейството й и те дадоха своето съгласие.
- О, много се радвам. А говорихме ли за медения ни месец?
Гласът разказа на Духлев в пълни подробности какви са плановете му за сватбеното пътешествие и дори му разказа няколко пикантни подробности за интимните му отношения с неговата годеница. На прозореца на кабинката се потропа и една жена нетърпеливо заговори:
- Хайде, моля ви се, не сте само вие! Колко хора чакаме на опашката...
Духлев излезе доволен от новината, че ще се жени. Деня започна обещаващо и като се прибра включи отново телевизора. Беше време за обедната емисия с новини:
- Здравейте, г-н Духлев! За съжаление неочакван развой на събитията помрачи ведрото настроение на вашата улица. Поставен е знак забранено преминаването и е отцепен района. На номер 11 е открит кърлеж забит в куче. Бърза помощ веднага са реагирали, но се забранява ходенето по тревните площи. Всички паркови пространства са поставени под карантина. Трагедията е овладяна, но за ваша сигурност не се препоръчва да излизате от дома си. Код жълто.
Духлев притеснено зацъка с уста. Това беше много притеснително. Да се случи такова нещо и то в ден петък. Не го очакваше. Той седна на един стол и се опита да не мисли за проблемите на хората. И неговите не бяха малко. Предстоеше му сватба и той трябваше да се подготви. Когато стана 8 часа вечерта той се наметна с едно яке и тръгна към информационните кабинки. Опашката беше значително по-малка и съвсем скоро дойде неговия ред. Влезе, седна и нервно забарабани с пръстите си по коляното:
- Сканиране... Здравейте г.н Духлев, за съжаление днес ви се случи нещо ужасно!
- Наистина?! – Той се надигна леко и отново седна.
- Да. За съжаление вие днес умряхте.
- Ужас... Аз съм мъртъв... Как стана? Да не ме е блъснала кола?
- Не. За жалост извършихте самоубийство. Предвид вашето влошено здраве това се очакваше.
- Толкова ли съм болен?
- Направо сте мъртъв! Имахте хемороиди, подагра, високо кръвно, бяхте предразположен към инсулт и психическото ви състояние беше много лошо.
- Ужас! От колко високо скочих? Аз се страхувам от високи места... Аз...
- Много високо. Тялото ви беше открито разчленено на парчета...
- Кога ще бъде погребението? – Той се просълзи, а от колонката се чу пиукащ сигнал и след това гласа проговори:
- Изчерпан кредит. Заредете нов кредит.
- Кажи ми повече за тялото...
- Заредете кредит...
Духлев излезе от кабинката и закриволичи по тъмната улица в пълен шок. Спря се, огледа се. Тръгна към къщи. После тръгна обратно към кабинката. Загледа се в прозорците на хората. После отново към къщи. Не знаеше какво да прави. Беше умрял. И сега!?..
Той се прибра у дома и пусна телевизора с надеждата да чуе нещо повече за себе си в новините. На екрана се появи водещата, която имаше много напрегнат вид:
- Добър вечер, г-н Духлев. Ужасно стечение на събитията! – Ето, помисли си той, сега ще кажат повече за това как съм умрял. – Но на екрана се появиха кадри на мъж, който блуждае по тротоара и гледа към прозорците на хората. Напред, назад. Криволичи. Духлев видя собствената си осанка и зацъка тревожно. Гласа на водещата се чуваше зад кадър. – Код червено. Целият регион е отцепен заради криминално проявено лице, което дебне жилищата на хората. Полицията е завардила всички входове на сгради. Района е под блокада от жандармерията. Обявява се вечерен час. Всеки, който излезе ще бъде арестуван.
- Ужас, ужас... Убийци, крадци... Много опасно стана вече...
Той легна на леглото и се замисли над смъртта си. Прилоша му. Очите му се ококориха. Лежа два дни и бра душа, че живота му е приключил. Беше толкова мъчително, че когато понеделник сутрин се надигна от леглото едвам ходеше. Той набра бърза помощ и след половин час една диспечерка прие обаждането му и той проплака:
- Моля ви, помогнете ми. Много съм зле. От два дни съм мъртъв...
- Гражданино, заявката ви е приета. След 6 седмици е първият свободен час за преглед.
И диспечерката му затвори. Духлев едвам се надигна от леглото си и обу обувките. Дори не посегна към дистанционното. Излезе и тръгна траурно към кабинките на Информационната Агенция. Нареди се на опашката и когато дойде неговият ред влезе отчаян вътре. Седна и отпусна дланите си мъртвешки.
- Сканеране... Г-н Духлев, благодарение на вашата социална отзивчивост и това, че гласувахте на изборите ви беше отпуснат допълнителен кредит.
- О, радвам се, че съм гласувал. А какво стана с тялото ми?
- Тялото ви беше закарано в реанимация. За съжаление по време на възкресението ви се наложи да ви бъдат отстранени далака, жлъчката и единия бъбрек. Но това не е най-страшното. Страшното е, че... – Гласа в колонката направи многозначителна пауза. – За съжаление няма да можете да изпълнявате съпружеският си дълг защото един от органите ви не бе открит.
- Ужас! – Внезапно възкресен той събра малко сили. - И сега какво?!
- Ех... – Въздъхна гласа. – Чувствате се изтощен. Емоционално изпомпан. Съсипан... Не ви се живее...
- Така е! Така е! Съсипан съм!
- Но поне сте жив...
- Така е! Така е... Жив съм. Това е добре.
- И не забравяйте... Другият път, когато простатата ви алармира бъдете по-отговорен.
- Да. Обещавам...
На стъклото се потропа и един мъж отвън му направи знак, че прекалява. Духлев стана и като заклати главата си излезе:
- Обещавам...

Призраци, Александър Вутимски

 Не е ли чудно, че пак съм пиян?

Във улиците пусти и затънтени
фенерите задрямват. Долу там
стражарят крачи сам срещу луната.

Като големи кучета озъбени,
във тъмнината дебнат те и слушат.
Часовниците дълго се клатушкат
над техните лица посърнали.

Обичам ви, безмълвни, нощни призраци.
Един от вас стои над мен пиян
с очи големи, тъмни, впит
в утробата ми като дълъг паяк...

Той се усмихва тихо и мълчи,
и неговите устни нецелунати
ухаят на градини. А зъбите му
проболи са плътта ми като тръни...

Подкрепят ме съчувствено дърветата...
Луната аз облизвам със език...
Потта му е измокрила ръцете ми
и скърца под дъха му моя вик.

Изгарям като книга върху пламък.
Стражарите са сепнати от сън.
Поглъщам ненаситно потни камъни.
Часовниците зеят тъмни.

В полунощ нима съм умрял,
Бленувайки под някой стар фенер.
Не съм целунал никога навярно...
Но те, те бдят, те дишат... те ухаят...

Желания, Хелиана Стоичкова

Хората искат да живеят безметежно.

Да следват една програма прилежно
без да задават излишни въпроси.

Искат всичко да им идва наготово.
Винаги да има за тях нещо ново
без значение какъв човек им го носи.

И накрая искат да си отидат мирно
с усмивка, че са живели зефирно
и децата им остават далеч от угрози.

Искат..

Петър Петров, стихове

След пореден протест
срещу мутрите във властта,
минавам край езерото "Ариана".
Сядам по навик на пейка,
за да си събера мислите,
или просто да ги оставя
сами да си се съберат.
Оставената отворена
химическа тоалетна
разнася миризма,
която е в битка
с уханието на
градината
с розите.
Група
тийнейджъри
си сипват водка
в пластмасови чаши,
докато минават край мен.
Един човек тича за здраве
и дишането му прокъсва
декора на вечерта
от единия край.
Заглеждам се в стърчащите
съоръжения за осветление
на националния стадион.
Прилича ми едно към едно
на прочутата Айфелова кула.
Мога и да не доживея да застана
очи в очи с приказен Париж,
но поне знам къде точно
ще те поканя на среща,
за да се целуваме
като озверели
от празнота
цяла нощ.
/Петър Петров/
2020 г.

Пролет в завода, Никола Вапцаров

Тя искаше да влезе с първа смяна,
ала моторът изруга
сърдито
„Не може тъй,
аз тук съм отговорен,
без марка где?
Виж, портиера питай!“

Но тя бе някак страшно упорита
и не попита портиера. —
Влезе.
Отвори някакъв прозорец горе
и скрито на мотора
се изплези.

И изведнъж запя една машина.
Но хората
работеха несръчно.
Разбрал коя е скритата причина,
моторът каза:
„Аз ще я отлъча!“
— Ще я отлъчиш ли? — попита със
насмешка
една добра чугунена бъркачка.
— Опитай се, бъбрива въртележка,
та ний за нея ще направим стачка.

Моторът млъкна. Вятърът донесе
отнейде
топъл лъх на чернозем,
един напев — широк и весел —
и стъпки
на напукани
нозе.

Онез, които някога са
порили
земята, пърхаха като коне.
А другите, прозорците разтворили,
сияеха пред
синьото
небе.

От папмашината изпсува
някой грубо.
Едно момиче весело запя.
Един младеж го стрелна
с поглед влюбен
и то поруменя.

Тогава влезе портиерът тихо
и каза:
„Кой се контрабандно вмъкна?“
Ала разбра, виновно се усмихна,
почеса се,
подсвирна,
после млъкна.

Зелено, Иван Вазов

Навред зелено: лесове,
гори, гори до кръгозора,
зелени чуки, долове,
в зеленина потъва взора;

в зелено къпят се очите,
в зелено къпи се душата,
смарагдени са планините
и сенките, и светлината.

Зелени красоти, омая!
Кипи живот във сила мощна.
Вред рай зелен! О, вред все тая
природа царствено-разкошна!